Изкуството да можеш

 Оказа се, че за първи път в краткия си живот, осъзнавам на 100 % , какво удоволствие е готвенето.
Не ме слагайте веднага в категорията - домакиня - напротив.
Пресолявам, порязвам, препържвам - просто малък ад на кулинарията.
Ако имате обаче,само и най - бегла идея, колко КЕФ, без извинение за жаргона, може да си достави човек, създавайки уникална красота и вкуснотия.
Не че исках да ставам много популярна, нито много ВСЕМОЖЕЩА, ама пък защо да не се изфукам...
Суши.. Това е думата на моята фукня.
Какво си мислим, докато лакомо вкусваме кръглите парченца амброзия?
Лесна работа. Ориз на око, водорасли и там някаква риба.
Да ама не. Лесното никога не е достатъчно лесно.
Психология
Спокойствиe
Цвят
Едно врътване и си там.
Философия
Отношение
Ритуал
И всички предразсъдаци, мисли и представи остават някъде далеч, до дъното на самият спомен.
Респектирана съм от умението на човека, който ми отвори очите за това.
Търпението му, премереното действие, лекотата в движението.
Удоволствието и нетърпението да се научиш.
Под пръстите ти се раждат шедиоври, подреждат се картини, палитрата на цветовете оформя пейзажи - да ти е жал да докоснеш. 

И аз бях част от това...При това една малкото ми идеи, които докарвам до край..Смея да кажа успешено .
Шеф Марков, БЛАГОДАРЯ !
А ти...ти ако искаш да почувстваш магията...следи внимателно, ще има още уроци по сръчност и създаване на красота при това скоро.

Без виза

Практически, нямам никакво право.
Физически пък, нямам никакви данни.
Философски, нямам дълбоки и  вещи познания.
Духовно, нямам извисяване до пълна хармония.
Политически, нямам конкретни претенции.
Административно, нямам семейна единица.

Но пък имам фантазия с пълна сила и без граници.

Среднощен танц на един крак

Кучетата лаят.
Политащо от осмият етаж яйце. Вик " Марш" и нощта става тиха.
Привидно тиха.
Не знам как е било на Титаник, колко е била най - силната преживяна от мен турболенция, какво е степенното делене на скалата на Рихтер друснала Япония и  други нервни мои клатушкания. Ушите ми изпадат в кома. Отронвам вик, ама и аз не знам, това страх ли е или реакция на спящите ми органи. Ръката на спящият до мен и трезвото му - "Стани, спокойно" и шеметният ни танц по гащи от леглото до касата на вратата. Какво правим посред нощ под нямащата и 20 см. каса ? Там ли скриваме надеждата, че ако умрем , поне сме двама.
Квартал на столицата заприлича на сирене ементал, от светещите прозорци.
Страхът  на хората става  непринуден среднощен купон.
Природата не спеше в 3. Тя имаше за цел да сплоти съседските отношения и да повиши потреблението на мобилните оператори. До девето коляно проверка на наличният състав. Един и същи разговор - " Леле, как ни разлюля, при вас как беше? Има ли поражения ?"
Изнервени кикоти, малоумни съседи използващи асансьора, но пък чули някога, че в случай на земетресение се грабват възглавница и русенско варено. Пилене на гуми и отново кучешкият лай. Към 6 вече никой не се сеща за сладките сънища. Ококорени очи се взират в екраните на компютрите си, пък дано разберат , колко е било сърдито сърцето на Земята.
Следват, пропуканите фейсбук стени с УНИКАЛНИ подмятания, статуси и молби, някой да спре тресенето на лунапарка. Е няма що, страшен купон в масовият ПАТИЛАНЦИ ЛЕНД.
Подреждане на паднали предмети, ни карат да си подредим и празните мисли, стигащи до умозаключения от висш пилотаж - Трябваше да си направя застраховка? Къде си заврях задграничният паспорт? Леле, бурканите в мазета са направили мазало. Бе, айде бе, нали оцелях.

Улиците в 9 часа. Хора с подпухнали очи се разминават със събратя по неспане и с поглед на survivor - и продължаваха по пътя на сомнанбулството. Офиси пълни със среднощни разкази. Чудесен сценарий тип хорър.Това ще е денят с коефициент на полезно действие равен на безхаберието ни.
Днес дори третичните трусове, ще са само в душите ни.
Хепицентър на воайорските ни същности и любопитството, дали няма Той и Тя отново да се срещнат и потанцуват под касата на вратата.

Защото има и утре

Започвах да пиша това и спирах доста пъти.
Може би защото, не можех да се примиря с факта, че живея в страна, където отдавна символът не е розата, а цъфналите найлонови пликчета.
Родината ми е на едно от първите места , но не по красота , а замърсяване на въздуха .
Каква гордост само,а ?
"Българин да се наричам, първа радост е за мене" - закънтява в главата ми и ми иде да си глътна цигарата в мига в който я паля.
Като всеки млад човек, си задавам въпроса -  ЗАЩО ?
Та този, на вид безобиден въпрос, ми създаде куп неприятности в на вид спокойната ми сутрин.
Защо? Каква е вината ми?  Защо тази статистика така разлюлява съзнанието ми, нали всичко си е като вчера? Защо точно днес реших да се вълнувам от това?
И докато инертността не бе връхлетяла в ежедневните ми задължения си спомних.
" Да почистим България за един ден ".
Инициатива симпатична, но видяхте ли какво се случи в столицата.?
Почистване на домовете, таваните и мазетата. Ненужните вещи се ширеха по улиците и ставаха единствен техен господар. Маси, столове и буркани се смееха ехидно..Каквото беше нужно, на когото беше нужно - разграбено. Другото - другото подритвано и до днес.
Истина е ,че се пробвахме да пооправим градинки, полянки и паркове, но и тук ще бъда от тези, които негативно ще се изкажат. Факт, лично аз почистих около едно дърво.
Не че се преработих, дори не ми костваше усилие, но така де- чистя аз.
Какво се случва час след моят УНИКАЛЕН АКТ...СЪЩОТО. Наперен господин, фрас фаса до дървото. Детенце- мац дъвката вкупом с обелката от следващата. Билет, найлонов плик, и още обелки от вкусни вафли- тряс, пак дървото им е къща.
Като си спомня за това, започвам да си задавам въпроса" ЗАЩО " все по - рядко.
Та то това си ни е природа. "За природата от природата "- това измислям за лого на държавата ни. После бързичко пускам една въздиши и едно " По дяволите "и ми минава.  Но въпросът ЗАЩО ме следва по петите дори и до банята. Спомних си един надпис в австрийски хотел -
" Помисли си хубаво, водата е за всеки, но е безценна. Трябвали ти толкова вода, докато си миеш зъбите ?". Веднага спирам кранчето, но ЗАЩО  - то е там. Защо това не си мисли моята съседка, която за 4- ти път от месец насам си мие балкона по час? Чистница е , спор няма, но как не и идва на акъла, че толкова вода отива по спретнатият и балкон,че ми пресъхва устата само като си представя." Да му плиснем вода за късмет" - Виждате ли, то от там си идвало нашето разхищение, още от поверието да сме късметлии.
Между другото, видях бялата лястовица -  Не, не Йовковата от  " По жицата ". Новите автомобили. Ще кажете -"  Голяма работа. Лъскави возила навсякъде " . Да де, но дори и лаическата ми натура разбра, че това не са обикновенни  коли, а тези на бъдещето. Елекромобили. Без шега, това ме накара да си помисля, че явно не е спряло времето и за нас.  Ето един от най - лесните начини да си изпросим още малко въздух и още малко бъдеще. Надявам се, по чисто народопсихологична причина, да не опорочим и това начинание, защото наистина можем да се окажем само с надеждата, че бялата лястовица съществува.

Ти знаеш как

Какво, като не мога да ти го покажа ?
Нали е вътре, там дълбоко в мен.
Усмивката на обичта ми чака.
Почакай я и ти...на тебе е във плен.

И може би защото спрях да вярвам,
че любовта ще дойде и във моя дом
не я познах, че крачи в мрака
върния пак, готова съм съвсем.

И?

.

Кръв остава под ноктите ми.
Кръв от думите ти казани днес.
От това,че не чуваш посланието,
че няма утре ако то е без теб.

Уморих се да трябва да мога.
Уморих се да ровя пръста.
На  надеждата утре да има...
Уморих се, дано си в съня.

Пращам дъха от мълчанието, моето.
Пращам пътят  на доста тъга.
Откровеното, казаното минало.
Утре пак, нова с кръв и с нова следа.

Песен отзад напред

Паралелно съществувам.
Мисълта, че мога да пропусна и секундата усмихнато, ме кара
да не обръщам и внимание дори, на турболенцията на случващото се.
Отмивам с длани прозрачното на картината без теб.
От мисълта се ражда пяна. Поредната история с финал.
Летенето не е било за всеки, но този път летежа е и с мен.
От вятъра  очите ми са винаги напред.
Къде си ?